* * *

невроза
неделна невроза
и делничен фанатизъм
а всъщност дните нямат никакво значение
важни са единствено
за телевизията
защото не помня датите
затова и млякото винаги е вкиснато
срокът ми на годност
е до петък
а в събота винаги се реставрирам
понякога заприличвам на икона
от онези
еднолицеви и многоизразни
зная
че очите им са рисувани
наново
заради възрастта
и нямат мигли
травеститите си слагат изкуствени
и ги махат
след неделното събиране
те поне правят опит
а иконите
безкосмено си чакат
съботите
Fecit
30.12.2007

Южна Корея

всеки има
поне по няколко
от онези самоубийствени следобеди
в които избираш
най-жълтата си риза
която е подарък
и се чудиш дали ще издържи тежестта ти
може дрехата да е корейска
от Южна Корея
нямам идея какво е на мода там
не съм се разхождала
по навярно дръпнатите им улици
не знам дали над тях има розови сателити
колко печели един средностатистически кореец
(сигурно повече от мен)
дали жените им са голи и по химикалките
може да ядат спагети
например със стафиди
не знам дали в Южна Корея има стафиди
не знам също така
дали ако ризата ме издържи
ще кръстят някоя болест
някоя южнокорейска болест
на мое име
Болестта на Ксения
може да е увреждане на дихателните пътища
или на мозъчен дял
или на двете
среща се само в Корея
сигурно затова я наричат
"Страната на утринната СВЕЖЕСТ"
не се сещам за нищо по-свежо от "въздух"
и нищо по-мозъчно от "утрин"
но аз харесвам следобедите
колкото и жълти да са те
понякога.
Fecit
29.12.2007

* * *

Уилбър
бе луд художник,
живеещ на пристанището
в Саутхемптън, Южна Англия,
но не за да рисува кораби.
Fecit
28.12.3007

Дьо Жак

Мосю Дьо Жак,
оставихме ви
кърпите,
с които можете
артритно
да побъбрите.
На стената,
където са били
иконите.
Онези, дето са
преди Чернобил.

Какво ли казвате
на кърпите?
И те попиват ли,
попиват..
После с мъка ги
пера.
Те знаят
тайни.
А аз ги гоня
във каналите.
И там се давят.
Аз ги давя.
Във микробите.

Мосю Дьо Жак,
последно..
Аз..

Добре.
Оставяме ви
насаме.
Отивам на пазар
за кърпи.


(Пак ги търся
по витрините.
А те винаги са
в северния ъгъл.
Прилежно сгънати.
Целта им е
да абсорбират.)
Fecit
27.12.2007

Газирано

Не дишам.
Събирам вятъра в порите си.
Имитирам.

Може би.

Дано.
Fecit
13.12.2007

* * *

Омръзна ми
кафето
да е турско.
Fecit
30.11.2007

Не съществува безнаказано добро

Двадесет и първи век - времето на новите открития, преоктрития на минали открития, векът на електронната музика, "кока-кола" в пластмасово шише от литър двеста и петдесет, век без граници, време на мобилизация и "Пълна промяна". В същия този век обаче антични още разбирания като "добро" и "зло" намират приложение само в изразите "добра бира" и "злодеят от "Матрицата". Въпреки техническия прогрес и обществен регрес, аз вярвам, искам да вярвам и ще вярвам, че "добро" е имало, има и ще има. Иска ми се да вярвам, че зад всяко добро дело стои малка награда, която, протягайки се, мога да получа. Но понеже животът ни е просто едно телевизионно шоу от типа на "Сделка или не", никога не мога да бъда сигурна, дали зад постъпката ми няма да стои например баничка или евтино химическо червило.
Тук следва "Не съществува безнаказано добро.". Бихте казали, че си противореча? Е, грешите. Тук ще разгледам двете страни на израза.
Ще започна с първия (който е за наивниците). Когато направиш добро, то то задължително, в първите тридесет минути след изпълнението, ще бъде компенсирано в троен размер! Направи добро, за да ти направят и на теб. Помогни, за да ти помогнат. Ето, че не съществувало безнаказано добро. И да бягаш, и да се криеш, все ще те сполети проклетото му добро. И "ако зад всяко добро същество, застане поне по още едно" този свят ще се превърне в анимационното филмче "Плодчетата"- всички са така добри и весели, все някой ще прави изключение, разбира се, но нали в радикално време като нашето, единиците не се забелязват заради тълпата (което пък е тема за друго есе). Не съществува безнаказано добро и това е. Все пак е хубаво да знаеш, че като отстъпваш място в автобуса, след време и на теб ще ти правят място.
Като засегнах толкова човешката тема за автобусите, се сетих, че трябва да разгледам и втората страна на това за безнаказаното добро. Ще го направя чрез един виц, който, не знам защо, никак смешен не ми се струва:
Влиза възрастна жена, трудно виждаща, трудно придвижваща се, с тежки торби в претъпкан автобус, например 211. Та тя пътува от последната спирка на "Меден Рудник" с цел да стигне, колкото се може по-цяла, до Новата болница, където да й направят поредните безсмислени очни прегледи (да речем!). Оглежда се бабата, колкото и трудно да й е, и вижда младо момче, симпатяга, и му казва: "Младо момче, ще станеш ли, синко, да седне баба, че съм изморена, а и торбите ми тежат и съм болна, бабо..." Тук нашият епически герой задава своя, изпълнен със сигурност, въпрос: "Бабо, ти като си била млада, отстъпвала ли си място на възрастните?". "Да, бабо!" - отговаря гордо възрастната жена. "Ами, бабо... Защото си ставала, затова сега си изморена.". И така, с блуждаещ поглед, нашата героиня успяла да намери място за сядане някъде към Новата поща и понеже толкова бавно сядала, за да успее да намести удобно старите си кокали и тежките си торби, старицата изпуснала спирката на Новата болница и се наложило да слезе по-късно, да пресече, като едвам не я блъска кола, да изчака на студения вятър и да плати 60 стотинки за ново билетче, за да може, когато стигне до болницата, личната й лекарка да си е тръгнала.
Ето, че онова нещо за връщане в срок го има само по рекламите. А и там лъжат. И знаете ли, моят скромен житейски опит какво показва: направи добро, за да те помолят след време пак за услуга. И ти, понеже вярваш в доброто като мен, отново ще направиш услуга. И така до следващия път.
Сега да не си помислихте, че не вярвам в доброто или нещо такова? Глупости. Просто съм убедена, че няма безнаказано добро. И все пак Земята се върти, хората заедно с нея. Явно за толкова милиарди години въртене му се е завило свят на човечеството и трудно облича ‘доброто' с лицевата му страна.
Fecit
22.11.2007

На Недялко Йорданов

Някъде ще идем,
някой ще обичаме,
после ще се върнем-
следва многоточие.

Някъде на плажа,
някой след раздяла,
после ще си тръгнем-
следва двуеточие.

Някъде след време,
някой- преди време,
после ще си спомняме-
следва едноточие..
Fecit
21.11.2007

Любовно стихотворение

“Аз искам да те помня все така”
и тука следва:
мръсен,
омирисан,
оглупял,
пропил,
нещастен,
разреван,
подмокрен,
изтънял,
загледан,
празен
и още куп от нормалните неща,
заради които би си струвало
да те обичам.
“В зори ще тръгна”,
преди да се събуди
и да те наложи твойта със шишето,
комуто подаряваш ласки.

“И все по-страшно пада нощ над нас”-
човекът до стената на тавана
и зелените бутилки в раклата...
Fecit
20.11.2007

* * *

Толкова е рано
че още спят
и птиците
и лошите
а водата пълни ваната
навън
за да изперe
дрехите си
(подбирам белите)
за да вляза после
във водата
и с върха на пръстчетата
да докосна мазния
каймак
отгоре
отвратено да
побързам..

влизам цялостно
внимателно да
не се оскубя
не че има
някакво значение
и опъвам
задните си крайници
за да докоснат края на
уединеното ми
общежитие
но не успявам
и краката ми
остават
все тъй студени
защото
тая бяла
ципа
е като
късо одеало
което едвам покрива
таза ми
крепящ едрите си
кокали
по жиците
на простора
на който съхнат
на пряка
луминесцентна
свелина
и някъде там
под покривите
може би
и над трамваите
се вее
мойто тяло
и те гледа
и ти го гледаш
но каймакът
пред очите ти
е тъй дебел
и мазен
даже леко жълт
за да ме видиш

попивам
мръсната вода
за да сляза
по нощната лампа
като акробат
поомачкан
посивял
..подобен
и да гледаме
мечтателно
нагоре
седнали на
пейка в парка
някъде към 3
без да знаем
че ни гледа
някой избелял.
Fecit
20.11.2007

Във буркана

Ще вляза във
безсмислието
на бурканите от мед,
подредени йерархично
във колона на терасата
и ще запея
"Момчето, което говори с морето..",
за да трансплантирам
във безмълвните гърла на бурканите
част от гласните си струни,
макар ръждиви и намокрени
заради кондензацията.

Започвам да се чувствам
като във джакузи
на хотел "Хилтън",
Вашингтон,
след своята пълна промяна,
а бурканът ми се струва
толкова дълбок..
Преди ми беше трудно да ги мия
на ръка,
а сега играя сантасе,
полегнала на дъното
със шнорхел.

"Симеоне, не ходи на терасата, че се е счупил някакъв буркан! Да не се подхлъзнеш и нарежеш!",
летейки изпищя стъклото.
Fecit
19.11.2007

Стоунхендж

Как живееш, поете, в центъра на този
Стоунхендж от блокове,
върху тоя твой объл свят,
ръбест,
крепящ се на острите житейски камъни..
Поете,
убивай мечтите си с всяка мисъл,
всеки ред,
но не ги погребвай,
за да могат
да напомнят с миризмата си на гнило
за себе си
и затова, че някога са живели
и страдали предсмъртно.
Поете, излез от кофите
макар раздърпан и оръфан от гризачите.

Кой от вас, съседи,
изхвърли стиховете
в синия контейнер?
10.11.2007
Fecit

Краят на ноемврийския ден

Усещане за есен
като на гарван.
Приспособяващ се.
Надничащ през бръшляна-
мечки по дърветата.

Усещането е за есен.
Гарванско.
Тромаво и приспособяващо се.
А мечките са толкова от плът.

Азурит върху мечките.
Неправилен и син.
Различен.
Гарвански.
Толкова гарвански син.

Нерешително романтично
е кацнал куц гарван
на месестите клони,
окичени с бръшлян
(синджирите на мечките).

Неканен вятър, западен.
Ноемврийски.
А гарванът е синьо-металически
и куц.

Синьото между кафевите,
дебели клони
се зацапа.

Сбогом.
Fecit
6.11.2007

В неделя сутрин след събота вечер върху плота

За подредеността и нарочното вечно наличие на неточности
или За собственоръчно създадените парадокси


В неделя сутрин след събота вечер очакваш зелената чушка на плота да е кисела. Но, уви - в зелените чушки има нещо различно. Като вземем предвид, че са късички и това, че имат дръжка, за която лесно могат да бъдат хванати, смея да твърдя, че съм една наскоро откъсната зелена чушка, лежаща на плота в неделя сутрин след събота вечер. И да подчертая - изобщо не съм кисела, въпреки че не съм много сигурна какво се случва или какво се е случило, а и усещам присъствие на вибрации в гръдния си кош или поне спомен за такива. Винаги свързвам думата "вибрация" с жълтия цвят. Но днес е неделя. Нищо не е жълто.
Защо точно в неделя винаги се събуждам на плота и се чувствам като зелена чушка. Вибрирана зелена чушка. Което пък звучи като жълта зелена чушка. И изпадам в неделните парадокси. (Поне те не са жълти, защото са неделни.)
Неделният ми ум не може да побере как може да съм едновременно неделна и вибрирана зелена чушка. Самоизключват се. В неделя нищо не е жълто!
По дяволите, защо ми е това жълто. Още си лежа на плота, а жълтото ме измъчва, все едно някой ме боцка с метално шишче в четвъртия гръбначен прешлен или в лявото ухо. А ляво и четири са кратни на две. Жълто има 2 срички. Грррр! Всичко е свързано с гадното жълто.
Лежа си и се питам: какво би могло да вълнува една зелена чушка освен вече могократно споменатия жълт цвят. Може би коя марка балсамов оцет е по-добра или коя сол е по-солена: каменната или морската? Коя захар е по-сладка: тази от захарно цвекло или от захарна тръстика? Но за захарта се питам в понеделник. Тогава съм на диета. А във вторник се питам за обезмасленото сирене и цветното зеле. Тогава не съм на диета.
Срядата много тихичко си идва, но е лицемерка. Нагла е. А изглежда толкова невинна... Глупава синя сряда. Изтъркано синьо. Тогава дори не си спомням за жълтото.
Четвъртъкът пък е тъмно, много тъмно син. Той е малко задушен, но пък е ден за мързел. Имам афинитет към четвъртъците. (Някак си им свикнах.) А и кой бере чушки в четвъртък?
Ммм... времето от четвъртък до петък минава бавничко. А в петък се яде баница. Домашна баница с краве сирене и яйца от магазина, с бели жълтъци. Добре, че не са жълти.
Събота... една такава сребърно-космическа. Събота по обед, събота следобед, събота вечер... черта... неделя сутрин.
Къде се губи жълтото? И защо си няма ден? А мисля толкова много за него...
Неделя сутрин след събота вечер. Ден върху плота. Чувствам се като зелена чушка... и ми се яде риба. Рибата синее и е като посребрена. Значи я оставям за сряда или събота. Кой ден да избера? Срядата е тъпа. Значи събота... събота по обед или събота следобед... неделя сутрин след събота вечер.
Ден върху плота. Чувствам се като зелена чушка. Имам спомен за нещо жълто... жълтеникаво... пожълтялооо... Хм, бъркам се. В неделя няма жълто.
Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота - неделя.
Неделя сутрин след събота вечер.
Реших го!
Пребоядисвам кухнята в зелено. Тоя плот е много жълт. Цветът е демоде. А и това радио... Така пращи... Имам чувството, че ще прободе гръдния ми кош!


В неделя сутрин след събота вечер очакваш жълтата чушка на плота да е сладка. Но, уви...

Недостиг на витамин С

Едва ли някога ще се облека в бяло,
без да се накапя с цитросовия поглед
от огледалото.
...
Смених напитката с минерална вода,
подходяща за ежедневна употреба.
24.10.2007
Fecit

;(

Чувствам как сякаш захарен памук е залепнал по кожата ми
и иска да го отскубна заедно с космите и.. епидермиса,
за да боли.
Но не давам труповете си на другите.
Прегъвам се на 18 и залепвам частите си една за друга.
Превръщам се в нещо като оригами.
Хартиена.
Толкова хартиена...
22.10.2007
Fecit

Есен

Есен е
и аеродинамичните ми мисли
започват да обстрелват
покривите на съзнанието ви,
за да го измият
от червеното по керемидите.
Не ме поваляйте
със тези слънчеви батерии..
22.10.2007
Fecit

Метаморфоза

Изгнилите плодове
във фруктиерата на ума ми
променят плетивото й.
С времето заприлича на
плесенясъла черна желязна врата,
чиито фигурални зародиши,
крепящи се в кувьозите ми,
се стапят и се превръщат в парче стъкло,
загладено от времето и може би солта.
Не съм сигурна, че искам
да съм това стъкло,
чакащо да му отворят
(да се отзоват на матовия му стон).
А метаморфозата продължава..
19.10.2007
Fecit

Белите рокли

Толкова ретро са белите рокли.
Прашясали са
в тъмното,
в най-тъмното,
но не на гардеробите,
където молците помнят.
А там, където
вратите на гардеробите
са залостени
или по-скоро -
широко отворени.
17.10.2007
Fecit

Ще вали

Ще тръгна пеш.
Към пет, пет и нещо.
Със чадъра.
Ще те чакам там,
но не идвай.
Ще вали.
16.10.2007
Fecit

Виенско колело

Виенското колело на моя живот
се завъртя в обратна посока.
Не ме предпазиха
дървенито му вагони,
червените.
Може би, защото
изтекоха 10-те минути
и секундите във високото,
където
видях завинаги
безкрайните кръгове,
въртящи се в правилна посока,
с които се блъсках
за моите 10 минути живот
и секундите във високото.

Въртяла съм се
в правилна посока.
15.10.2007
Fecit

Автобусите са болни

Автобусите са болни.
Може би от хепатит.
Не съм наясно
със симптомите,
но седалките треперят.
А са топли.

Последна спирка
и пътниците станаха.
Избягаха от страх.
Защото кашлят автобусите
и плюят тъмни храчки.
Изпотени са стъклата им.
Жълти.

Ще остана при шофьора със цигарата.
(Разплакан e.)
И ще бутна с всичка сила дръжките.
(Нямат сили автобусите
сами да закопчеят ризите си.)

Ще стоя до края с автобусите,
прилегнала на задните седалки в ъгъла.
Ще попия със парцал сълзите им.

Ще стоя до края с автобусите...
8.10.2007
Fecit

В главата ми е лепкаво

Има нещо, което
се движи
по малки релси там,
в главата ми.
Като японски бързи влакове.
Усещам.
Спира на едно и също място.
Всеки път.

Последна гара.
Лепкава.
И скучна. Като всяка гара.
Българска.
С интернационални миризми
и жестове.

Но сякаш уютно е по гарите.
(Особено през зимата.)

Зареждам влаковете
с терпентин.
(Моята малка революция
в транспорта.)
3.10.2007
Fecit