ще бъде много хубаво

"Вземи своето ежедневие, своя обикновен живот- спането, храненето, ходенето на работа и преминаването през живота- и го постави пред Бога като принос"

сетих се за пердето в трета стая

липсва ми събуждането от истерични малки птички
и протягането в малката стая в бургас
навсякъде сутрините имат особен вкус и мирис
но съвсем различен е въздухът там, плътността му
съставът му
звуковите вълни, които се пренасят по него
морските вълни
магнитните вълни, които те привличат
към това огромно синьо създание
мъркащо и нежно прегръщащо
приемащо
и търпеливо очакващо те винаги
и винаги там

прехласвам се от възхита пред вярността на тази книга

заложено целево създаване

моля се да се събудя, за да свърша това, за което съм дошла
и си записвам, че ще се опитам повече да не слизам толкова дълбоко в онази дупка- царство на мъка, немощ и горчивина
на която съм до немалка степен благодарна*
и ако се появят дупчици, няма да ги подминавам, а ще ги отбелязвам, изследвам и ще... им се радвам
може пък след години, поглеждайки живота си от по-високо, да се окаже, че се е получила най-изящната гравюра
без резки по повърхността или с твърде плитки такива, отпечатъкът би бил плътно черно поле
светлината чете формата, са ме учили
за да се стигне до нея, трябва да се издълбае материалът
заявявам: позволявам болката, няма да позволя отчаянието
доверявам се
и се надявам от дървено трупче да се изменя до картина със сюжет и смисъл
копнея




* - не забравяй това

музика без слова, за да сме малко по-сигурни

клони към плюс безкрайност

а всеки ден се увеличава все повече

прибавят се още пълни шепи

нараства без ограничение

изпълва 

и вдъхва

и по това се разбира, че не е от човека

ти си тъпанарка

искаш ли да сме екип изследователи и откриватели

на 358-а вляво

одеялото е кафяво, топло и влакнисто. напомня ми на мечка и това ме натъжава

рибка, на която са й забранили да лапа кислородните мехурчета

дали това е воля, или незаинтересованост

с всички вас ще се видим, когато дойде време за дълги поли

направо все едно има повече и от най-многото

заклещена съм здраво всред оловните стени на собственото си безсилие
то иска да седя вътре, за да го запълвам
а аз искам да го сломя
да изляза от там-
обгърнало ме е цялата
изкусна отливка
с претенция за уникалност
само дето оригиналът е вътре
и тропа бясно по
подмолно закопчаната броня
която тежи, ограничава действията, пречи на дишането
нужно ми е да я съблека
да се освободя
за да се придвиждам, да тичам
със здрави и укрепнали крака напред
не ми е по вкуса нито
по мярка вече тази кройка
още малко да порасна
още малко
и ще се разпори

"Как би постъпила сега любовта?"