Сега толкова се страхувам
че не сторих нищо важно
Не открих неизвестна порода
която да подаря на родителите
Не проучих докрай строежа
на трептенията които произвеждат
стиховете на Збигнев Херберт
Не сложих в ръцете на децата
добри сечива които
ще карат земята да ражда
дървото да свири
Не изгорих от любов никого
освен себе си може би себе си
обичах най-много
Едно куче книги
Успях да загубя приятели
както се губят
останалите пари в джоба или ключ
Както този който е бил най-близо
до теб а после си е вдигнал раницата
и няма никой там

И си казах
Никога не наричай с такива имена приятелите
от които после ще те е страх

И се питах
Какво ни направи така подвластни н любовта
толкова податливи на омразата

Не намерих език да изкажа това

Нищо не свърших както трябва
Дори страданието беше прекомерно


/Силвия Чолева/

Нуждата да си хубав е като нуждата да си здрав. Не за чуждите погледи, а за собственото усещане. Иска ти се в тоя удивителен свят да не бъдеш дисонанс, да не бъдеш мътно петно, а един хубав или поне чист тон. Самата материя , жива и мъртва, се подчинява на строги естетически закони. И най-последното цвете е поразително красиво. И най-простият кристал е построен по съвършен модел на симетрия и изящество. А ти да бъдеш грозен. Едва ли има по-мъчително от това чувство на нарушена хармония със света. Носиш го в кожата си като постоянно дразнение, като шарка. Сред гъвкави потоци, ветрове, стебла, сред свежи бои, звезди и лица ти да бъдеш изключение. Липсата на красота събужда инстинкт да я заместиш с нещо друго, за да възстановиш нарушената хармония със света. Особено гнетяща е нуждата да бъдеш хубав напролет, когато се разпуква красотата. А сега във въздуха виснеше една влажна закана за близка пролет.

/Блага Димитрова/

Най-младите, бягайки от тая брадата скука, изпреварват младостта и сами стават брадати. Още юноши, бързат да познят всички тайни на възрастните. А когато остареят, навярно ще поискат да познят всички трепети на юношите, но ще бъде късно. Сега се събират скришно. Захлопват вратата отвътре с резето, превъртат ключа, да не се промъкне скуката с наставления и забрани. Измислят разни игри да я надхитрят и излъжат. Едно момиче бърза да смъкне скуката от себе си с роклята, стъпква я на мръсния под с боси, още детски нозе. И от едно легло се прехвърля в друго, да избяга от едни груби прегръдки в други, още по-груби. А в тъмното спареното помещение ги стяга за гърлото най-лепкавата и противна скука на света, която вирее само в легло без любов. Няма вече тайна за тях, няма трепет. Преди да са познали огъня, познават охлаждането. Изведнъж всичко е познато, разкрито, развенчано, вкусено. Те са равни на опит на изхабените възрастни. Сърцата им са вече плешиви.

/Блага Димитрова/

така или иначе
все някога ще го прочетеш:
трябва да знаеш
че те обичам

хората, които не рисуват
те имат толкова много време