онова стихотворение на Силвия Чолева, което
няколко години висеше в квартирата ми
на пердето в ментов цвят
над леглото

и все още виси над мен:

взирам се внимателно
броя къщите в подножието
преценявам коя би могла да е твоята
и когато избирам един червен покрив
подобен на останалите
малък в далечината
неразличим сред обедните изпарения
почти виждам
как подстригваш тревата
как след това сядаш на верандата
масата е празна
чашата е празна
в цялата планина наоколо няма никой
взимаш телефона
и не ми звъниш