- За какво живееш в действителност? - попита тя пак.
- Нима човек знае за какво живее? А ти знаеш ли?
- За мен не е необходимо да зная това. Аз съм само едно отражение. Но ти си друг!
- Ти - отражение?
- Не се отклонявай. Какви са стремежите ти? За какво живееш?
- Вече чувам край ушите си плясъка на тежките криле на еснафското благополучие. Кой знае това в действителност? А ако го узнае, то вече се превръща в лъжа. Аз не искам да се обременявам с такъв товар. Това е всичко. Поне за сега.
- Ти просто не можеш да ми отговориш.
- Не мога - рекох аз. Не мога да ти отговоря тъй, както би ти отговорил един банкер или един пастор. И никога няма да мога. - Целунах влажните й рамене. - Пък и не съм свикнал на подобни въпроси. Дълго време моята единствена мисъл бе да оцелея и това беше толкова трудно, че нямах сили за нищо друго.

/Ерих Мария Ремарк/