ей така си седя и научавам неща от себе си

сестра ми, като се приготвя за излизане, вади толкова много неща/ атрибути/ инструменти- все едно ще строи къща. всяка преса- бормашина, всеки гребен-шпатула. някои неща дори не знам какви са, но и за къща не знам какво е необходимо. освен семейство, де. и куче.

както го каза, изглеждаше, че това, че ножицата й "дъвче" картона при рязане, беше най-важното нещо на света и то наистина беше

представям си лятото
на иракли
онзи алуминиев статив
десетте платна
ще взема 11
за щастие
палитрата
непочистена от последния път
четки
тубички с боя
разредител
усещам смесената миризма на
газ и море
на голота
оттук почти мога да я пипна
да усетя нажеженото по кожата
да обеля
пласт по пласт
после косъм по косъм
да разделям косата си
снопчета твърди от солта
с тях бих могла да пиша
измислени йероглифи за щастие по брега;
усещам
лятната болка от настъпване на миди;
изпълнявам ритуала си по събиране на
нечути рапани;
някой ме опръсква с вода
не се обръщам но
усещам как точно
залепва роклята ми
по гърдите корема бедрата
усещам как лятото е залепнало за мен
и този декември мижам не от бялото на снега
а от слънцето до средата на септември

днес е другиден

думата абстиненция

съществуват два вида прозорци
трябва да се знае и да се умее да се прави
разликата помежду им

от едните можеш да гледаш морето
повече да вдишваш
отколкото да издишваш
да провесиш крака
докато слушаш музиката която идва отвън
да правиш сапунени мехури
да храниш птици
да подадеш наплюнчен пръст за да разбереш
накъде духа днес вятърът
може да оставиш там чашата със чай
да отглеждаш цвете
или да сушиш арония
ако имаш котка сигурно
ще мърка във ъглите

а другите прозорци
са
за скачане
без
парашут

хубавата дума метроном от вчера

изчовъркване

Мисля, че ковалентна полярна връзка между различни атоми описва много точно нещата:

„Особености на тази връзка са нейната насоченост в пространството и наситеният й характер.

...
Здравината на ковалентните химични връзки се определя от енергията, която се отделя при образуването им. Връзката е по-здрава и по-трудно се разкъсва, ако при образуването и се отделя по-голямо количество енергия. Има прости и сложни ковалентни връзки. Прости, ако между двата атома е образувана само една обща електронна двойка. Сложна е, когато имаме две или повече общи електронни двойки.”

сама препрочитам нещата
които ти пиша
опитвам се да предположа
как си се почувствал
въпреки че това е
аналогично
с това с прага на болката
как при всеки е различен
при всеки е различно
чудя се колко е висок прага към теб
дали ако вдигна ръце
ще успееш да видиш поне върховете на пръстите ми
с излитащи от там калинки

разговори до камината
няколко чаши кафе с мляко
куче ръбащо вълнените ми чорапи
(облизване по бузата- о, целувка)
колко бързо мина времето
(имам chronophobia)
нужно е да тичаме за автобуса
дълбоки разговори в 61
тук слизаш ти
аз продължавам
здрасти, джони

продълговат мозък
мост
среден мозък
малък
междинен
краен
предпочитам да съм мост
ако обещаеш да не скочиш

разделението на мозъка
на две полукълба
едното отговаря за рационалните неща
другото – за изкуствата и последиците от него
това казва науката
но защо не казва
дали това означава
раздвоение на ума
раздвояване на мислите
билокацията им-
отдясно ще си мисля за теб
отляво за други

онези дни
когато всичко
ПРОСТО Е
наред
най-просто е
най-хубаво
прибирам се
с набрани емоции
набрани неща които
не са неща
толкова са много
ела да те почерпя
топли са още
искам да ти кажа всичко
дори е нещо като нужда
сякаш половин шоколадов бонбон
е по-сладък от цял
те са мънички
простички неща
хубави
няма да ти тежат
дори мисля че
лекуват уморени крака
клепачи
сърдечни клапи
те са онези
действия без следа
за които ти говорих

* * *

тъкмо когато

съм приготвила чай към малките си истории
носени внимателно да не се разпилеят по пътя към вкъщи
ти буташ от небето пиано или наковалня
(не мога да видя какво)
върху ми
счупи ги
счупи ги всичките

* * *

нещо се случи

порязала ли съм се на нещата дето не са неща
нещо от болката ли е
диагнозата е ясна:
придобиване на хроничен страх
когато нещата са
ПРОСТО НАРЕД
 

* *  *

отварям на прогнозата за времето

никъде не пише за падащи предмети
премазващи
мъничкото щастие
крехко
с още некалцирани кости
с тъкмо започващ пулс
и моля те
ако при теб е имало бури
валяло е
не влизай с кални обувки
събуй ги
ако пропускат и краката ти са изтръпнали от несигурност
ще ти изплета топли чорапи
тук няма защо да се страхуваш от остри камъни
земята
ако може да се нарече така
е съвсем мека

* * *

твоите действия

със следа
са бездействията
иначе казано
бездействия със следа
не нищо пълно с нищо
ами нещо пълно с нищо
кажи ми
какво точно мислиш
(засега не те питам какво чувстваш
зная че сърцето ти е
с анатомично значение единствено
..засега..)
трудни са ми тези
лабиринти на мозъка
непознати
твърде много бетон
стърчащи железни арматури
безброй високи островърхи сгради
нарочно проектирани
там живеят непознати хора
някои са дори японци
не виждам своя адрес там
лутам се
тичам истерично блъскам се в идеално почистени стъкла
отражението ми в тях обаче не е
белег точно под носа
на челото
на лакътя от операция
белег за истинност
е това
покажи ми незадънената улица
а аз ще бележа
истинския път
този към сърцето
с луковици на пролетни цветя
ще ги поливам редовно
обещавам

ти си холограма
аз- калейдоскоп

кажи ми, че ме обичаш
но ей така
без да те питам дали

"Let me occupy your mind as you do mine"

 

каза че ми отделял 40% от свободното си време

(днес били 50%)
отговорих че това е ужасно малко число

...да обаче мисля си
успя да окупира съзнанието ми
подсъзнанието
времето ми, абсолютно цялото

 

разкажи ми тогава

какво правиш в останалите 150% от времето

не мога да му хвана спатиите
пиките
и най-вече
купите не мога

[6:45:10 PM] Бръм: ям портокали и мисля, че това е най=щастливият плод :)

наострила съм слух
за да чуя правилно думите
които искам да кажеш
от толкова време насам
че вече чувам
звука от поникването
на глухарче

жиците
които били спирали небето
са по-точно
паркинг синя зона за птици

каза
утре тогава ще ти напиша имейл и ще ти разкажа всичко
аз отговорих не вярвам
но се надявах

надявах
глагол
първо лице
единствено число
минало свършено време

питаш ме
поне харесваш ли ме
аз питам
защо
всичките ми чанти са криви
а уж гледам правилно да ги зашия
къщата ни е крива
(татко днес с нивелира мереше неща)
предните ми зъби
и те са криви
походката ми криволичи
понякога на снимки изглеждам кривогледа
(астигматизъм ли е не знам)
крива е и линията с която
бих се нарисувала
а ако опитам да направя права линия
и тя би била крива
когато пиша без редове
изреченията са накриво
очната ми линия
е накриво
деколтетата на блузите
нарочно изкривените хоризонти на картините с морета
закачени по стените
които както вече стана ясно
са също криви
от там и тавана
и земята
и тя е крива

не знам
не знам как се отговоря правилно
в дни като този
когато ми е толкова криво

днес нямам непрочетени писма
имам ненаписани

историята ни
от игла до конец
е следната
аз държа иглите
той дърпа конците

така нищо не може да се закърпи
закрепи
не може

аз и ти
животите ни
са две успоредни прави

казват че дори те
някъде в пространството се пресичали
но май
само така си говорят

трите неща
които ще взема
отивайки на самотен остров
са
скицник
молив
и крем за ръце


избирам
да взема тях
за да
оставя теб

конецът ми се заплита
когато помисля за теб
огромен възел
а
ножицата отрязва не където трябва
набождам се на обратното на иглата
малко червено петно съвсем малко
върху белия плат с черна дантела
точка
мисля си
това трябва да е точката


(това ще са най-тъжните
щастливи неща
бродирани някога)

това не е съзтезания по любов
не е онова за което антония каза
искам да видя кой ще спечели това с обичането
не е

моля те
кажи ми
че не е

обичам ви, отражения на листа и хора по прозорците на блоковете
и полупрозрачни сенки върху лица, ръце, гърбове, бедра
иска ми се да съм направена от огледало
да отразявам цялата прекрасност на света
и понякога да си правя скрийншот
за да запазя всичко това
да обикалям и да събирам
в и върху себе си
и най-хубавата смърт би била
просто да не издържа на цялата красота
тогава ще се пръсна на милиарди парченца
и ще вляза в очите на всички
за да я видят (красотата)
да я отразят
и да бъдат отразявани


п.п. ако се чудите защо можете да се огледате в нечии очи
        ето затова

тази зима
дошла по задължение
да заспим
не през глава
а през сърце
завити

излез
или просто поеми по-дългия път
за да видиш
какво ще ти се случи

перфектен, защото иска да се промени

знам че не всички момичета от бургас разпознават посоките на света
но всичките знаят винаги къде е морето

малко ме е страх от мисълта, че може един ден да не чувствам нещата толкова силно
страх ме е, като срещна човек, който не се впечатлява.. или поне видимо
по принцип не вярвам много на хората, които ахват "о, колко е красиво", защото по този начин си отнемат от времето и енергията за изживяване
но онези хора, на които не им се появяват още 30 блясъци в очите
на които сърцето им не започне да прозира през блузата, опитвайки се да я скъса и да се надуе (и накрая взриви) като онези палатки, които пускаш и те сами се разпъват
изобщо ме е страх, че сърцето на някои хора е повече орган, отколкото душевност
хора, които не смятат за очарователни разни неща като петна от горчица или мляко над горната устна
страх един ден да не се превърна като тях и неохотно, стараейки се никой да не види, да почистя следите
в този ред на мисли е страшно, че може вече да няма баби, които да карат децата да пият топло козе мляко и на тях да им прилошава от каймака
изобщо, че бабите ще изчезнат
както и бабешките рокли или че ще има твърде много красиви рокли (да, бабешки=красиви)
страх ме е, че може да се превърна в онези жени, които носят еднакви пуловери, които пазаруват по списък
чиито мъже не ги питат как са, но наистина как са
тоест ме е страх, че може да се влюбя в неподходящ или изобщо да не се влюбя
страх ме е от мъже, които не отварят вратите на жените, които не ги целуват по врата, когато нямат шалове
страх ме е и от някакви неща, като това, че ще спрат да произвеждат плексиглас, хомогенно PVC
че повече няма да има круша, липа, чимшир, дъб
страх ме е да не ми омръзне шоколадът, поезията
да не ми омръзне да рисувам - от това ужасно ме е страх
да не ми омръзне да ходя
страх ме е от идеята един ден да предвиждам случките в детайли
от това че ще мога да правя планове, които да изпълнявам
страх ме е и че сутрини като тази могат да свършат, когато просто всичко е наред
много ме е страх от това нещата да спрат да напомнят на други неща, както сладоледът виолетка за детството и царевичните пръчки, набодени на солети
че тортите ще изгубят специалното си значение
че всички хамаци ще се продънят
че палатките вече няма да приличат на къщички
а пък и че от прозорците на къщите ще спрат да се провесват крака
че ще измислят специална материя и чорапите вече никога няма да имат дупки
дупки от скитане
страх ме е че някога може да спра да се губя
или че един ден ще намеря всичко, което съм изгубила
страх ме е, че може да изгубя паническия си страх за вземане на решения
че езикът ми ще спре да се заплита и че ще спра да казвам "копупка"
и също ме е страх това да няма какво да си пожелая, ако срещна златната рибка
днес писах на едно момиче, че е като онези жени с красивите блогове с домашно изпечени пайове от горски боровинки, тя отговори, че мислела, че аз съм такава
страх ме е, че ще забравя да се оглеждам за боровинки най-вече в родопите и по-малко в стара планина
и че ще забравя как се пече пай
макар и от череши
и че ще спра да се опитвам да се оглеждам в тях и да се смея, ако се открия
страх ме е че един ден изобщо може да спра да се смея или плача
от тъга или от прекрасност
и че всички дантели на света ще се разплетат и така нещата ще изгубят истинските си значения
не тълковните
страх ме е от това, че хората може да започнат да казват "обичам те" именно заради тълковното значение е
и че ще знаят повече думи, отколкото състояния
и още толкова много неща, че ме е страх да си ги помисля всичките...

съпругът
седи с всекидневника
в другата стая
всекидневната
чува жена му
как отваря гардероба
и изважда
най-красивата си рокля
после чува "довиждане"
и двойно заключване

напоследък всеки ден
е така
мисли си

НАМИРАМЕ СЕ В ГОДИНАТА НА РАПАНЧЕТО И СЕГА СМЕ В НАЙ-ЗАВЪРТЯНОТО МУ!

нямаш право да си на две места едновременно
знаеш какво имам предвид

от хартия е
цялата
50% памук и 50% целулоза
с нащърбени краища
не е перфектно бяла
не се среща често
мека на допир но
ръцете й се сбръчкват ако ги мокриш много;
съдържа малко съединител
затова често се разпилява, разкъсва
с остатъците би могла да се рециклира;
върху нея може да се отпечата всичко
-нечии високи печати
често превръщащи се в дълбоки отпечатъци
но може и други дребни неща като плетката на пуловера
след като е крила ръцете си продължително в ръкавите
но важното в случая са пръстите
това че те са прегета
по-скоро топъл печат
с безброй вълнообразни черти
като направени с най-финия инструмент за гравюра
пита се
дали е от онова ръкостискане за довиждане
по-силно от всички останали

не смяташ ли
че ако сме оставили отпечатък един на друг
това не значи нещо

ноември си е така
не се знае защо
но на всички им е ясно

днес може би е нещо като моя, само моя нова година
хората смятат, че тогава са щастливи, но питайте манито, ние с нея знаем как стоят нещата в действителност
(а днес е 23 ноември, онзи buy nothing day, казах ви за този ден миналата година в автобуса на път към терминала. може би през ноември просто плача повече)
затова си съставям to do list днес,
който включва това да се науча на подреденост в разни отношение- най-вече да подреждам времето. повечето хора го правят в права линия. не знам как успяват. то само по себе си е толкова хаотично и се самопрескача, че идея нямам как успяват да го укротят. ще се постарая..
успея ли да подредя времето по чекмеджета, ще имам чекмедже с рисуване, а не цяла лавина.. понякога е хубаво, но в други случаи е пагубно и отнема твърде много време съживяване
ще си имам чекмедже с книги, които сега лежат от другата страна на леглото като любовници, които не всяка вечер успявам да докосна
ще си имам и чекмедже с онези разходки, като тази навръщане снощи- когато вече е тъмно и се усеща ноември, но въпреки това противосезонно с всички маргаритки, които имам, крачих по бял чорапогащник сред хората до часовника, после покрай бара на владо, красен с профучаващо колело, индийския за клечки кокос, о, нямате, добре, ще взема тези
където на няколко крачки се усеща мириса на марихуана
когато, вървейки, слагам всеки път навитите на руло листи в чантата да стърчат като франзела, защото или ръцете замръзват, или им е скучно да държат
така де, исках да кажа, че ще имам чекмедже и с град
с манито и светльо (дано да има още пъти в морската)
по-рядко лили, теодора, мая и антония
може би и онези архитекти (по душевен хороскоп или календар, както се води, тази нова година със сигурност е на архитекта)
куклен театър в събота сутрин

и едно чекмедже за тайни..

"Желая ти винаги да си нечия есен."
(http://apieceofme.wordpress.com)

http://apieceofme.wordpress.com/2012/10/13/daydreaming/

всяко момиче от бургас
сигурна съм
минава през поляната с каменните фигури
(буквално и преносно)
върви по вътрешните алеи
(отново буквално и преносно)
за да стигне до морето
да го види
дали все още
стои вързано
на същото място
да го погали както се гали куче
ако не си ходила отдавна
то отстъпва назад
но после те подушва
разбира че си ти
и идва към теб
заиграва се
пръска те с мократа си козина
или захапва най-стърчащите пръсти на краката
отначало се стряскаш
отстъпваш назад
мислиш си че може би е освирепяло
рискуваш
нямаш страх от кучета
приближаваш се да му се скараш
а то ляга в краката ти
разбираш че няма страшно
не сте се забравили
казваш му колко много ти е липсвало
то пляска подобно с опашка
усмихваш му се
но подушва истината
усеща раничката
ще я оближе
за да я излекува
то има тази способност
заглажда дупките по пътищата
следи от нечие тежко стъпване на тръгване
така е по-добре
казваш си
оставайки можеше да настъпиш морето
(в мен)
то щеше да изскимти
да скъса синджира и да избяга
и никога повече да не се върне
какво от това тогава
че съм момичето от бургас

все още сме на барикадата
но ще вървим по вътрешната алея
и ще се срещнем на стария капан

оттеглям се
ти си сеизмичен район
и земетресенията ти
не са честни спрямо моята архитектура
с епицентър право в сърцето
ми

по професия ние сме нещо като дипломирани вълшебници
служим си с инструментите на ръцете, очите и сърцето

като нестинарка притичвам
само че по студеното
и като ми кажат да стъпя здраво на земята
как да обясня че вече е ноември
че още малко топъл въздух ми остава
а той нали летял нагоре
сега дори не стига
за безопасно приземяване
нали знаете как парапланеристите
когато падат се надяват
да уцелят дърво
какви дървета
тук отдавна нищо
не е пускало
корени

преди няколко дни каза
че няколко дни
решавали много неща
защото образите ставали силуети после фигури
и после всичко било фокусирано
а сега за няколко дни
трябва да се превърнем в сфумато портрети
без абсолютно никаква
перспектива

по описание човек би казал о, каква прекрасна голяма кутия за ръкоделие
щом побира всичко
от игла
до конец
а тя е стандартно червена
с размер на юмрук
и е от онези неща
дето всеки ги има
(като детска снимка с алф или вълнени чорапи)

Ти си мислиш, че оставяш сърцето си на разни места, а всъщност го намираш там.

Най-човешко е да си график, защото всеки човек оставя отпечатъци.

аз просто искам сякаш да го изкрещя
но не на някого
и не на нещо
просто да го кажа
вероятно на глас пред себе си
дори
спокойно да го изрека
после може пак да го повторя
за да знам
че правилно съм чула
и да питам: истина ли е това?
истина е- отговарям

и как по-точно ще ме разбереш
щом не си разбрал
че аз не се разбирам
а се чувствам

платонѝчен, прил.
1. Който се отнася до платонизма.
2. Който е основан на духовни влечения и е лишен от плътски елемент. Платонична любов.
3. Отвлечен, идеален, неосъществим.

тази есен и аз ще живея на завет в най-завъртяното на рапанчето

http://www.youtube.com/watch?v=fS_cYA9_WK8&feature=relmfu

[изненадващ и очарователен е фактът че]
малките кучета
са отлични познаватели
на човешката анатомия
знаят точно къде да легнат
за да им е удобно

(в сравнение с мен)
сънят е толкова голям
че спокойно в него
могат да живеят
няколко котки
без да се познават

http://www.youtube.com/watch?v=Oq_O0_qIsbc&feature=related

колкото и да сме казвали, че математиката няма особено директно приложение в живота, наистина след определен брой пъти разочарованието престава да прави впечатление.

аз може и да съм от венера
но при него е студено като на плутон

един ден
когато детето ми в училище
учи човешкото тяло
и има домашно
и посочи в гърдите ми
и пита мамо какво има там
аз ще кажа
там е баща ти
и то ще ме помисли за луда
но аз зная че
когато след години си разменим ролите
и аз се смаля и превърна
отново в дете
то ще каже
мамо аз вече те разбрах
тогава вероятно
ще подкрепям сърцето си
с лекарства
но се надявам
истинската му анатомия
да остане непокътната

той винаги си тръгва
разбирате ли
той никога
ама никога не е идвал
той си заминава за да напомни
че е само тръгване
и ако някой иска да го хване и да го задържи
този някой ще задържи само тръгването му
и ще има едно вечно тръгване
което е ужасно тъжно
защото голямата радост
е в идването
тръгването винаги оставя
на мястото на тръгване
тъга
всички беди се появяват
още с тръгването
"на тръгване си забравих шапката"
"забравих ютията включена"
вижте
тези неща са малки наказания
затова че тръгваме
а не идваме
идват заради това
че си тръгваме
така за тях има повече пространство
и се разширяват
стават огромни
напълват се със солена вода и поглъщат
картички с пожелания
или етикети от обувки купувани заедно
предназначени за отиване
а ти толкова чевръсто
си отиваш с тях
и оставяш следи
от тръгване
по пода
докато аз подреждам в ъглите кутиите от обувките
запълвам мястото
за да няма толкова много от тръгването ти
да не порасне и
да не ме погълне
и да се удавя в него

моля те аз наистина не искам
да бърша пода
с тази вода
която се появява с тръгването

ще напиша на сърцето ти
с цветни тебешири
аз бях тук
и ще сложа покрив отгоре
за да може
колкото и да вали
никога
да не се
изтрие

защо ни е
хепи-енд
не може ли
всички начала
да са щастливи
и край да няма(т)

аз тъкмо имах нужда от приятел и ти ми писа

http://www.youtube.com/watch?v=zMbNnIpVzkE&feature=related

а на вас става ли ви студено (физически)
след като сте плакали?

аз открих рапани:
на брега на морето
по стените на хората
в зимната квартира на антония
в ръцете на едно момче
до ушите на бащи и малки синове

как да позволя
на нещата
да се случват
като не съм сигурна
дали ги заслужавам

вие си мислите
че от рапанчето чувате морето
а всъщност
момче е пяло в него
и песента се е
заклещила завинаги
в най-завъртяното на рапанчето

събрахме по петите си почва
за саксия с малиново храстче през зимата

един ден
когато
отвориш на тази страница
ще си спомниш
за нещо много хубаво
и ще заплачеш

опитвам се да си събера багажа
и да се изнеса
от квартирата в търново
и от живота на
един човек

[23:10:25] Агамоница: ох а пък нещата, които пишеш напоследък са ужасно тъжни

единствените знаци
в които вярвам
са
знаците за тръгване

слагам точка
и в нея
успявам да побера
всичко досега

чувството е като онова, когато бях хлапе и ходих през лятната ваканция на село за няколко дни. да, повечето деца прекарват там целите лета, но не и аз заради онова чувство. чувството, което е по-мощно от всеки двигател, валяк или каквото и да било друго- това да искаш да се прибереш вкъщи. първите дни винаги е прекрасно- кози вечер, сутрин мекици, през деня лайка, вода от далечната чешма и вечер пак кози. точно такова е чувството и сега, но не толкова емоционално и по-тъжно. като да знаеш, че трябва да се примириш. физиката ти остава на същото място, умът и сърцето не. въртя глезени и ме боли стомаха от мисълта за оправяне на багаж, който дори не зная дали е истински мой. единственият мой багаж е в сърцето. там се побира една свръх сила, изкуство, трите члена на семейството ми, едно момче, приятели, куче и въздух. тях няма нужда да се мъча да побера в раница. те са на просторно там, където им е мястото.

в "травиата" тя изпя: "бедна и сама в тази гъмжаща от хора пустиня, наречена париж". само мястото не отговаря.

един ден ако ме питат
какво съм правила през
цялото това време
ще кажа че съм чакала
уж на правилното място
даже с години подраних
а се оказа
че съм закъсняла

години наред
да пазиш предпазливо нещо
което смяташ
за най-голямото
съкровище
а то да се окаже
чужди стъкълца

искам група
хирурзи
да направят операция по нас-
разделяне на сиамски близнаци
бързо след намесата
да завържа очите ти
и да избягам на
хиляди километри
разстояние
само защото
не понасям
да чувам мислите ти

написах тълковен речник
на неказаните думи
актуално издание
2012та
твърди корици
и меки листи
с оптимално съдържание
обяснение
на всеки вид мълчание
или истерия
екземплярът се получава
от авторката
лично
в малката книжарница на ъгъла
откъдето всеки ден минаваш
държи го
на най-вътрешния рафт
но в скоро време
ще преустанови продажбата
поради липса на читател

ксения, спри да обичаш приятелите си. докато ти ги обичаш толкова, те няма да те. ако общия сбор на обичта е 10 и ти им даваш 7, естествено е, че няма да получиш и ти 7, а 3. това не се брои само ако обичаш 10. и то не винаги.

стъпваш на пътя
очакваш той да изнике пред теб
ти обаче си го настъпал
и поради това той остава на едно и също място
ти също
после като кажеш на хората
които са те подтикнали да крачиш по пътеките
че нищо не се случва
те ще ти кажат че не си стъпил здраво на земята

най-трудно се пишат
кратките писма
в които
искаш да напишеш
че го обичаш
но понеже е кратко писмо
не остава място за това
от приказки за слънчевото време
и поникналите маргаритки

така и така
потъваме
поне да видим
има ли съкровище
на дъното

проектирах къща
в душата
без комин
и сега
се задушавам

къща
без стени и покрив
брои ли се
за къща?

хълмовете
от които
успяхме да видим
всичко
от миналото
са всъщност
собствените ни гърбици

връзваме сърцата си
едно за друго
(за да не се загубят)
с тънка но здрава
копринена нишка
от пеперудите
които си отглежда(х)ме
лошото е че
в момента
в който се научихме да
разплитаме
и поддържаме внимателно
тази фина връзка помежду ни
се оказахме
и с най-големите
ножици в ръце

тук не е място за мен
и няма място за мен
в кашони под леглото
в куфари за западни страни
не е и по общи снимки
не е дори до чашата с какао и бисквитите на масата
мястото ми е в сърцето
другаде е тясно
и не се побирам цялата

всичко
което правим
е да събираме
жълъди за зимата
без въобще да знаем
катерици ли сме
зима ще има ли

тихо си седим
тихо наблюдаваме
мълчим
обмисляме тихо
обичаме тихо
вършим нещата тихо
важните неща
а вдигаме
много шум
за нищо

може да се каже
че се обичаме
но
ако не се каже...
виж
това вече
е страшно

http://www.youtube.com/watch?v=L4tF9EnbcxU&ob=av2n

бих донесла захар
за новия ти дом
след като го
подредиш
и се отървеш
от вехториите
и най-вече след като ме поканиш
в него
захар
та да не ти нагарча повече
а ако някой ден въпреки това
пак се усетиш
горчиво затрупан от
неща хора и липси
извикай ме да поговорим
правя чудесни сладкиши
и надеждно запълвам
дупки всякакви

това е денят
или по-скоро нощта
в която
аз умрях

6 срещу 7 март
2012

понякога в живота ни
се появява човек
физическа проекция
на глагола
"разтуря"
обикновено е висок
с дълги пръсти
и къси погледи
носи неиздадена книга у себе си
и понякога цитира части от нея
с глас като от
историческите филми
а в тях
винаги има победен

с други думи
опитът показва
че в такива случаи
всякакъв вид
съпротивление
е излишно

тя била като онези
chat noire
котки
черни като черното
и
котки
колкото котките
които не се виждат в тъмното
особено когато е
още по-тъмно
котките които харесват хората
които са вечеряли риба
(харесват вечерята им
не може да се каже че
котките харесват хората)
а тя е черна котка
погледнато (ако от тъмното може да се види) отвсякъде
и не може да се каже че днес
харесва хората
аз й казвам:
ще ти дам въже
тя пита мрачно: за мен или за мишките


за игра
отговорих
...

http://www.youtube.com/watch?v=bNF_P281Uu4&feature=relmfuhttp://www.blogger.com/img/blank.gif

а пък на Спас багажникът е пълен с криле!

последните капки
от търпението си
решихме
да налеем в празна чаша

когато те харесвам
искам да те харесвам
целия
дори да се окаже
че растеш
в представите ми
и ръкавите на пуловерите
бързо ти окъсяват
а пръстите на краката ти стърчат
изпод одеялото
ако успея да те харесвам
целия
с промените ти
и възможността
да се окажа бял заек с огромна алиса
в душевната си всекидневна
тогава ще знам
че всичките пазени редове
в хипотетичния ми дневник
вече са изписани
с правилните думи и цел
а именно
да те от(раз)кривам
дори по малко
и да те харесвам целия

казах ти че калинките без теб изгубиха черните си точки
ти отиде да ги търсиш
и разбра че никоя точка
не е последна

брезите отбелязваха с по черта по кората си времето
което не бяхме заедно
а моретата
правиха мехурчета
както малките деца слюнчени такива в автобус
или в чакалнята на болниците
от скука
защото знаят че
разделени
нищо (хубаво) няма да ни се случи

в младостта оставили думите
а от старост
забравили кафето на котлона
"не остана мляко
и сервизите отдавна счупихме
захарта я дадох на съседите
бисквитите ги няма в шкафа"
и те седели десетилетия така
баба - (думи) - дядо
и кипящото кафе

не казвам че беше нарочно
просто така се стекоха нещата
като водопади
прекършиха всички клони
и счупиха спасителните ни лодки
и не че не можем да плуваме
правили сме го стотици пъти
ту по течението
ту срещу
но в случая предпочетохме
дъното
там има също съкровища
не само сподавени спомени


* * *


пясък хруска в устите ни
смелили сме камъчето
казвам му аз
какво камъче
пита
на мълчанието
и преглътнахме


* * *


подозрения
раздиплиха
душевните
крехките
дантели


* * *


а тия снегове
навън ли са
или пък
вътре?

очите ни посиняха
от гледане в небето
а през това време
дъждът заличил пътеките
забравихме пътя
накъде да вървим
се питахме
чертаехме хипотетични траектории
не стигахме далеч
и се връщахме
страх ни бе да не загубим отново пътя
заради дъжда
на изходна позиция сме
казваше
единственият начин е
всеки да върви в различна посока
и после среща тук
до дървото
който го е намерил
да покаже и на другия
и се разделихме
всеки поотделно в търсене на щастието
и тръгнахме
аз на юг
той на север

срещнах една баба в някакво село
тя каза
така щастие не се открива
то излиза от хралупата си
тогава когато сте поне двама
всъщност се крие в онова
дърво
дървото където ви е срещата

където последно бяхте заедно


* * *


построихме дворци
зад чиито крепостни стени отглеждахме
щастието
животът обаче се завъртя
и се срутиха всички камъни
животът се завъртя казваш
а ние толкова време го увъртахме
не бяхме сигурни но сега знаем
не трябвало да се пази зад стени щастието
а в топли плюшени постели


* * *


като те няма
дърветата
се превръщат в декори
нямат корени
и по клоните им няма
ни
една
ябълка