как да позволя
на нещата
да се случват
като не съм сигурна
дали ги заслужавам

вие си мислите
че от рапанчето чувате морето
а всъщност
момче е пяло в него
и песента се е
заклещила завинаги
в най-завъртяното на рапанчето

събрахме по петите си почва
за саксия с малиново храстче през зимата

един ден
когато
отвориш на тази страница
ще си спомниш
за нещо много хубаво
и ще заплачеш

опитвам се да си събера багажа
и да се изнеса
от квартирата в търново
и от живота на
един човек

[23:10:25] Агамоница: ох а пък нещата, които пишеш напоследък са ужасно тъжни

единствените знаци
в които вярвам
са
знаците за тръгване

слагам точка
и в нея
успявам да побера
всичко досега

чувството е като онова, когато бях хлапе и ходих през лятната ваканция на село за няколко дни. да, повечето деца прекарват там целите лета, но не и аз заради онова чувство. чувството, което е по-мощно от всеки двигател, валяк или каквото и да било друго- това да искаш да се прибереш вкъщи. първите дни винаги е прекрасно- кози вечер, сутрин мекици, през деня лайка, вода от далечната чешма и вечер пак кози. точно такова е чувството и сега, но не толкова емоционално и по-тъжно. като да знаеш, че трябва да се примириш. физиката ти остава на същото място, умът и сърцето не. въртя глезени и ме боли стомаха от мисълта за оправяне на багаж, който дори не зная дали е истински мой. единственият мой багаж е в сърцето. там се побира една свръх сила, изкуство, трите члена на семейството ми, едно момче, приятели, куче и въздух. тях няма нужда да се мъча да побера в раница. те са на просторно там, където им е мястото.

в "травиата" тя изпя: "бедна и сама в тази гъмжаща от хора пустиня, наречена париж". само мястото не отговаря.