преди да замина
 се видяхме с Никчу и той ми зададе наглед обикновен, но всъщност много важен за мен въпрос: къде е домът ми
казах му, че пътувам, за да го открия
и че не се чувствам така, като че да принадлежа на място
в ума ми звучат все думичките му "кротни се"

това ми пътуване беше вероятно най-нехубавото досега (и се надявам да остане такова в класацията; да няма някое, което да го измести)
разбира се.. имаше хубави моменти,
но досега май съм плакала само от красивото по пътуванията, а сега трябваше съвсем незабележимо в тъмното по пътя да избърсвам сълза
и в тия тъмни (буквално и преносно) моменти всъщност се явиха ясни изводи:

в живота ми движението нанякъде (без абсолютно никакво значение от посоките, които така или иначе не умея) винаги е било от особена важност
винаги съм смятала, че осмисля по особен и ценен начин
че пътуването само по себе си е някакъв вид успех
но разбрах нещо много, много важно
и толкова простичко
а именно
домът не е на местата, на които отивам
а е мястото, на което се връщам

и май там е радостта от съществуването на път


преди много време Никчу каза, че осмислям картата на България
пътувайки разбрах, че той е от тия, които осмислят глобуса

и май се кротнах