чувството е като онова, когато бях хлапе и ходих през лятната ваканция на село за няколко дни. да, повечето деца прекарват там целите лета, но не и аз заради онова чувство. чувството, което е по-мощно от всеки двигател, валяк или каквото и да било друго- това да искаш да се прибереш вкъщи. първите дни винаги е прекрасно- кози вечер, сутрин мекици, през деня лайка, вода от далечната чешма и вечер пак кози. точно такова е чувството и сега, но не толкова емоционално и по-тъжно. като да знаеш, че трябва да се примириш. физиката ти остава на същото място, умът и сърцето не. въртя глезени и ме боли стомаха от мисълта за оправяне на багаж, който дори не зная дали е истински мой. единственият мой багаж е в сърцето. там се побира една свръх сила, изкуство, трите члена на семейството ми, едно момче, приятели, куче и въздух. тях няма нужда да се мъча да побера в раница. те са на просторно там, където им е мястото.

в "травиата" тя изпя: "бедна и сама в тази гъмжаща от хора пустиня, наречена париж". само мястото не отговаря.